Иван ГАЩИЛОВ
“Животът ми бе тежък, изпълнен бе само с несгоди и болести. Независимо от всичко обаче, разбрах, че човек е много корав и държелив. Аз имах музикални заложби, но съдбата не бе много благосклонна към мен. За да свържем у дома двата края, моите родители ме пращаха да паса кравите. И за да не се загубя, моята майка все ми заръчваше да се държа за опашката на кравата, с нея да ходя. Така и правех. На младини всичко ми се отдаваше – граденето като строител, дърво-делството, дърво-резбата, фаянса. И всичко вършех с голям мерак.
Когато слушах как дядо Димитър Трошана свири на гайда, на мен сърцето ми тупаше. Като дете си измайсторих една виола и започнах да се уча да свиря на нея. Не останах обаче доволен и си намерих една цигулка. С нея се научих сравнително лесно да се справям. Така започнахме с една група да свирим по сватби и на селския мегдан. Дядо Димитър Трошана ми помогна да си направя гайда и с нея свирех нелошо.
Аз спазвах едно житейско правило: като нямаш пари да си купиш това, което ти е необходимо, трябва сам да го направиш. Така аз си направих гайда. Независимо, че дюлгерството много ми се отдаваше и майсторите все ме хвалеха, че и аз ще стана голям майстор, този занаят се оказа тежък за мене. И реших да търся нещо друго. След време с ходатайство ме взеха в музиката на 9-ти пехотен полк в Пловдив, където издържах цяла една година. Но тук пък се научих да свиря на кларинет.
Един ден с няколко младежи отидохме на реката да се къпем, но духаше студен вятър и за зла участ се разболях. Болни музиканти не им трябваха и така ме уволниха. Прибрах се в Югово и започнах да се лекувам. Баща ми и братята ми се завърнаха от гурбет и доста се учудиха, когато видяха, че съм жив.
Най-напред лекарите казаха, че е сух плеврит, а после се оказа воден. В Асеновград ми изтеглиха водата, която се бе събрала, но тя отново се появи. Тогава стиснах очи, драснах с големия си нокът по раната, тя се отвори и водата изтече наново. Бях на 15-16 години.
След случилото се помня, че дълго време нямах никакъв апетит. Почти нищо не хапвах. Отслабнах, нашите се притесниха и ме пратиха с козите. Лекарите казаха през нощта да спя при козите, но понеже от плеврита белият ми дроб бе нарушен, много кашлях. Момите ме отбягваха, защото ме мислеха за туберкулозен. От спането при козите обаче се оправих, апетитът ми се възвърна, започнах да се храня и така се съвзех. Но понеже все още бях много слаб, наборната комисия през 1931 г. не ме одобри за войник. На следващата година втората наборна комисия ме изпрати да служа в 9-ти пехотен полк в Пловдив. Имахме много занятия, но аз не се уплаших, даже усвоявах всичко много бързо. Фелдфебел Дервенски един ден ми вика: Василе, целият взвод ти се чуди как така ти си толкова слаб, а усвояваш всичко толкова бързо, с такава лекота ... Много си жилав...” В полка изкарах и 6-месечна школа за подофицери.
Питаш ме за тайната на дълголетието ми. Според мен тайните са две: никога да не преяждаш и никога да не препиваш. Аз пия само по 50 грама ракия. И още нещо да ти кажа – не мисля никога за смъртта. Аз от нея не се плаша. Живея си в Асеновград, имам двама сина, единият е женен, другият не е. Съпругата ми Смарайда почина сравнително рано.” Дядо Василе, от сърце ти желая дълъг земен път и да даваш на юговци кураж и вяра да обичат живота като теб.
За много години!