история

Множеството легенди, предания и исторически данни ни карат да мислим, че античния храм в Станимака е строен след 313 година.

Храм Света Богородица - Успение води своето начало още от най-ранното средновековие. Той е построен най-вероятно по времето на големите Бакурианови строежи, когато града, стабилно защитен е преживял благодатни векове и се е разширил значително. Църквата просъществува до Третия кръстоносен поход -1189 година, когато кръстоносците при Фридрих Барбароса превзели града с пристъп и храма, както и огромна част от градските постройки били унищожени. За това ни споменава в своите записки канониста на похода Ансберг, който споменава, че " селището и храмът в него са разрушени ".
При Иванко през 1199 година бива възстановен, но когато чрез измама византийския император Исак-Ангел Комнин превзел селището храма отново пострадал.
Стените му паднали от стенобойните машини и през 1207 година, когато Станимака попада в границите на Латинската империя неговото възстановяване станало невъзможно. Едва през 1230 година цар Иван Асен II, след като превзел града и възстановил Петричката крепост, която по-късно била наречена на него - "Асенова" и оставил там своя знаменит надпис, той възстановил и храма, който бил едноименен на крепостната църква - "Света Богородица Успение". Въпреки че според църковните наредби в един град не бива да има две едноименни църкви храмът имал функцията да обслужва жителите на селището, докато храмат в крепостта имал функция да обслужва военните и техните семейства. Освен това тук са се извършвали обикновените служби, докато в крепостния храм се е извършвало празничното богослужение. Църквата се е наричала "Месохора" - централна.
Отново настанали години на благоденствие за града.
И така според поп Методи Драгинов от село Корова възобновения храм просъществувал до средата на XVII в. Тогава, както той пише в хрониката си, чепинските потурнаци на Хасан ходжа, след потурчването на Средните Родопи опожарили и разрушили от Станимака до Костенец 33 манастира и 218 църкви. Първата жертва на този мохамедански фанатизъм бил храм "Света Богородица Успение".

И така в следващия близо век не се знае съдбата на храма, най-вероятно той е бил в развалини. През 1765 година, в Станимака се изселва голям поток бежанци от Костурския край, който побегнали от зверствата на местния дерибей Али паша. Едни от заселниците, решили да продължат живота си в града, разорен и опожарен от потурнаците били баща и син - Георги Димов и Димо Георгиев от гр. Костур. Когато те пристигнали в града било дата 15 август, и видяли, че местното население пали свещи върху развалините разбрали, че тук е имало храм посветен на Светото Успение Богородично.
Бащата и синът започнали инициатива за възобновяване на светия храм върху старите основи и поискали разрешение за градеж от местния кадия Ибрахим бей, но той отказал. Неуспеха не ги сломил и те упълномощени от християни - жители на селището заминали за Цариград да търсят благословия от османската власт за строеж.
Подпомогнати от конярите, абаджиите и други, които имали достъп в султанския двор, Димо Георгиев като по-млад, успял да се добере до Великия везир и било издадено султанско ираде (позволение) за възстановяване на храма, но при условие той да бъде ниско в земята, което условие строителите изпълнили. Така през 1765 година започнал строежа на храма. Той приел покровителството на Атонския манастир Ватопед, който е бил под юрисдикцията на Охридската архиепископия. По такъв начин, само две десетилетия след като е отнета автономията на Бачковския манастир, местното населения ясно и категорично показало своето намерение да не приема опеката на Цариград. И така след като през 1776 година Охридската архиепископия престава да съществува и Българската църква преминава към Цариградската патриаршия, настъпва един доста дълъг период на застой на строителството на храмове в Станимака.
Най-напред върху старите основи бил построен олтарен полукръг. За да бъде защитена църквата от към улицата, погледите и фанатизма на поробителя, както и от шума на минаващия покрай св. Олтар път стените били направени два метра широки. След като изградили олтара, продължили да изграждат средната църква. Като покрили храма с дъбови греди, донасяни от близката гора и стари керемиди вместо плочи, които пекли на място, ктиторите направили обикновен дъсчен иконостас, като на върха му сложили малко разпятие и три броя змейове в дърворезба.
Мислейки за свети икони, през месец март 1765 година същите заминали за Света Гора, във Ватопедския манастир, и се явили при заточения български архиепископ Арсений и при Костурския епископ Гавриил и от тях "изпросил" св. антиминс и две свети икони, едната на Спасителя, а втората на Света Богородица - Елеуса. Синът на Георги Димов - Димо Георгиев бил ръкоположен за свещеник. Като се върнали от Атон започнало славянобългарското богослужение в храма. Този факт е доста знаменателен за стремежа на българите към духовна самостоятелност. Взимането на антиминс според православната религиозна традиция е символ на духовен патронаж. При положение, че Пловдив е бил толкова близо а те са отишли чак до света гора за антиминс, недвусмислено доказва един факт - ктиторите не са искали духовния патронаж на пловдивския митрополит Самуил Византиец, който е бил смятан за голям българомразец и поддръжник на фанариотската идея.
Самуил Византиец - митрополит Пловдивски, който бил голям българомразец, след като научил, че в Стенимахос за българите - преселници в ръкоположен свещеник от Архиепископ Арсений във Ватопедския манастир, забранил да се служи на славянобългарски и изпратил своят викариен епископ в Станимака - Христофор с печална слава сред българската общност в града да озапрти тези внезапни пориви на духовна самостоятелност на българите, за да признаят те неговата юрисдикция. Явно мисията на епископ Христофор срещнала яростен отпор и резултатите били не особено благоприятни за българите - низвергнат бил българския свещеник Димо Георгиев. Освен това малко повече от година след описаните събития - на 15 август 1766 година митрополит Самуил, изпратил Ликийският епископ Калиник - негов викарен епископ, който осветил храма, като поставил антиминс с гръцки надпис, а този със славянобългарския надпис махнал и ръкоположил грък за свещеник.
Българите протестирали пред местният кадия, но както може и да се предположи протеста им останал без никакъв резултат. Разочаровани те се оплакали и в Цариград, но Самуил Византиец вече бил Вселенски патриарх и оплакването на преселниците пред Великия везир останало нечуто.
И така дошли най-черните години от историята на храма. Това е периода от 1766 до 1810 година.

В храма е намерена ирмология от 1825 година, в която е прикрепен пергаментен лист. На него е написан преводът на грузинският надпис на Бачковската чудотворна икона, гласящ:
" Владико Господи, Иисусе Христе и Св. Душе, тая свята икона на Божията Майка, която се нарича Петричка, ние двамата братя е украсихме Игнатий и Атанасий - и и подарихме селата Каралет, Еркенджи и Лило, което се намира на планината, и там има ниви за спомен и наше спасение ".
Под забележка е отбелязано, че преводът е направен от свещеник Захари от град Тифлис, който дошъл в Бачковския манастир на 6 август 1758 година и разчел написаното на грузински език.
Срещу храмът е била къщата на архимандрит Калиник, който е бил Бачковски брат и представител на Цариградската патриаршия. Той е бил предстоятел на храма до 1915 година. Архимандрит Калиник е един от братята в манастира, който е предал светата обител на Българската екзархия.

Връзката на храма с Мулдавския манастир "С. Петка" при село Мулдава - Асеновградско е следната: Знае се, че в Станимака е идвал апостола на свободата - Васил Левски. Той заедно с Отон Иванов и други станимаклии е основавал тайни комитети. Игуменът на манастира вечерно време е приютявал апостола. На извършваното богослужение в храма, който е бил единствен български такъв, е пял дяконът. Тук между българите той е пръскал семената на свободата, а след това на безопасно място в манастира, където са отивали всички посветени в тайния комитет, са прекарвали нощта и са бивали заклевани от игумена.
Всички факти за съществуването на храма през вековете се потвърдили от случайни находки намерени през XIX век.
През 1936 година при разкопки направени в двора на храма, били намерени руини от зидове, надупчени керемиди, както и пластове от овъглени греди - явни указания, че това са останки от опожарената църква.
Освен тези находки през 1940 година, при разширяване на паважния път покрай храма и изравняване на терена на двора на същия са намерени старите основи на храма построен от цар Иван Асен представляващи редуващи се пояси от плоски керамични тухли, червен хоросан от чукана керемида и бигорен камък - материали използвани при средновековните строежи и прилични на тези при църквата "Св. Богородица Петричка" при Асеновата крепост.

В средата на църквата на пода, пред архиерейският трон има мраморна плоча, обработена с мотиви от цветя и геометрични фигури в ъглите, а в центъра издълбан надпис "1838г. май-1". Тази дата вероятно указва времето на изографисването на храма, или някоя забележителна църковна дата.

Храмът е наречен "Св. Богородица Дълбоката", заради вкопаността на църквата. Гърците са я наричали "Месохора" (средата на града т.е. намираща се в центъра на града).