Свещеник Христо Парапитев и Възраждането в Родопите - Венцислав Ст. Попов

През двадесетте години на 19 век, макар и трудно, процесът на българското Възраждане се развива и в Родопите - отначало с утвърждаване и развиване на християнското съзнание и учение, а през следващите десетилетия и с оформяне на националното самосъзнание на населението.

Скромен деец на онова далечно време е и свещеник Христо Парапитев.

Роден е около 1798 г. в Вулгари на остров Тасос.

Баща му, родом от село Райково, попада там след скандал, при който изчезват парите на данък беглик, държани в горния кат на къщата на кехаята, чиито плетен и омазан с кирпич дувар на одаята е пробит през нощта и парите откраднати.


Сред набедените са двама момци, единият от които е бащата на бъдещият свещеник и те са принудени да напуснат селото си и се установяват на остров Тасос.

Недалеч от Вулгарос е метохът на Зографския манастир "Св. Георги" (Агиос Георгиос), в чиито параклис малкият Христо е воден на служба от родителите си и където впоследствие получава начално познание на гръцко и славянско четмо и писмо. Метохът на Зографския манастир - средище на българското население на острова, е бил посещаван и от първия български свещеник в Асеновград - свещеник Георги Хрисологов.

Островът се вижда тесен за Христо и той като юноша отива в турския град Кавала и се хваща ратай в гръцка къща. Но след време се сбива с турчета. Чорбаджията му трябва да го крие от властта и го завежда в драмския манастир "Св. Богородица". Там при игумен Константинос се открива училище за гръцки свещеници и Христо го посещава. Вероятно впоследствие отива на Света гора, като попада във Ватопедския манастир. Стои по-малко от година и обогатява значително своите знания. Връща се в континентална Турция и отива в Македония (неустановено къде), където е ръкоположен за свещеник. Предварително се оженва за родопчанката Дена от с. Долно Дерекьой (Соколовци). Предполага се, че запознаването става в Серския манастир "Св. Йоан Предтеча", който е бил български до 80-те години на 19 век и където християнското население от южния скат на Родопите е ходило на поклонение. По онова време свещениците в Родпите се броят на пръстите на едната ръка. Родопите са в диоцеза на Ватопедския манастир и е знайно, че в планината от него са изпратени двама свещенослужители - йеромонах Григорий, известен на населението като свещеник и учител поп Глигорко, като представител на черното братство и свещеник Парапитев, като представител на бялото църковно братство. Предполага се, че свещеник Христо е дошъл по-рано в планината. От начало и двамата са странстващи (пътуващи) свещеници, тъй като това е периодът, от който започва строежът на храмове в Родопите.

Отсяда в къщата на съпругата си. След време отива в с. Алами-дере (Полковник Серафимово), където също е пръв свещеник и със съдействието на селските първенци пред местният турски управител хаджи Оча открива и участва в освещаването на тяхната църква "Св. Богородица". Тук престоява около 6-8 години. В един требник е намерена от него преписка на гръцки език: "Се възстанови храмът в 1836 г. юни, ден шести... писалият това, бидейки най-малкият от свещениците Христо... и молим всички свещеници, които ще служат тук, да не ме забравят в светата литургия". Вселенската патриаршия открива митрополия в Скеча (Ксанти) за направляване на верския живот в планината. Вероятно свещеник Христо е имал неприятности с нейното ръководство, напуска Алами-дере и отива в с. Югово, където престоява до края на живота си. В книгата си "Миналото на Чепеларе" В. Дечов споменава за него. След като умрял последния свещеник, извикали за кратко поп Христо от Югово. А. Г. Пашев споменава в своите изследвания, че свещеник Христо в служил през онези години и в Павелско (двете населени места са в една енория и днес).

Наистина най-запомяща се е неговата дейност в Югово, но тя се ограничава само там, поради което той няма популярността на поп Глигорко. В кьошка (еркера) на къщата си открива домашен параклис, където тайно от властта прави венчавки и кръщения, чете литургии и учи юговските момчета на псалтира и да пишат на български с гръцки букви. Служебната стая е в единия край на външния коридор, почти самостоятелна, боядисана отвън и отвътре със синя боя, с елементарен светъл резбован таван, с накичени по стените малки икони. Дори е нарисувана библейска сцена на една от стените - християнски проповедник сред диво племе брадясали мъже с тояги, облечени в животински кожи са наобиколили проповедника, който е вдигнал ръце над главата си и в едната ръка държи книга, а в другата - главня, която гори. Отдолу е имало текст на гръцки и дата. Нарисувана е от зографа Никола Одринчанин, същият, който впоследствие рисува иконите на църквата "Св. Троица" в селото. Кошка е запазен до днес (другата част на къщата е полурухнала), но зографията е унищожена по невнимание през миналия век.

Юговци построяват църквата си след вземане на ферман от Цариград за 40 дни през 1840 г.

Лично Салих ага Тъмрашки е следил да се спазят клаузите на фермана. Той не повярвал на очите си, като видял построената за краткото време църква. На една от колоните са написани имената на всички участвали майстори - пак на български с гръцки букви. В църквата има запазена иконка, подарена от жители на селото с посвещение пак с гръцки букви, писани от свещеник Христо Парапитев.

След построяването на църквата юговци построяват килийно училище в църковния двор, където пръв учител е пак свещеник Христо. След него учителското място е заето от зет му Георги Хрисологов и най-малкият му син Константин, които въвеждат светското обучение на кирилица. Впоследствие свещеник Христо успява да склони и двамата, че е по-престижно да са свещеници, отколкото учители и той остава в родовата ни памет като "стария поп". (Зет му става първия български свещеник в българската църква "Св. Димитър" в Станимака.)

От 50-те години на 19 век стайният параклис не се ползва и бива заключван. Дейността му се премества в църквата. Той превежда на местното родопско наречие част от службите, за да го разбира населението. След образуването на Пловдивската епархия, иска селото да се присъедини към нея. Гръцкият език е изхвърлен от богослужението, селото е далече и пловдивският митрополит не може да му противодейства. Лошото е, че когато трябва да бъде ръкоположен синът му Константин, той трябва да го заведе чак до Гюмюрджина при гръцкия митрополит Геврасий, който му е познат от преди. Геврасий разпитал младия Константин (през пролетта на 1867 г.) и останал много доволенот неговите знания по гръцки език и теология. Но накрая съвсем неволно запитал на какъв език ще проповядва бъдещия свещеник.

- На български - наивно отговорил Константин.

Отношението на фанариота Геврасий тозчас се променило. Заявил, че не може да пристъпи заповедта на Вселенския патриарх и да ръкополага български свещеници. За да спаси мисията си, свещеник Христо предложил още пари. Разбрали се на двойна такса плюс рушвета, който Геврасий предварително бил взел. Но свещеник Христо нямал тези пари, затова оставил Константин в хана и тръгнал из чаршията да събира заем от родопските занаятчии, повечето от които бил венчавал и кръщавал.

След учредяването на Екзархията, Югово е включено към негова епархия и законно продължава служенето на черковнославянски.

При една от обиколките си Левски посещава и Югово, отсяда в къщата на свещеник Христо, тък като свещеник Константин е вече посветен и закълнат в революционното дело. Но не успява да сформира комитет в селото, понеже мъжете били на кирия. Домочадието било многолюдно. Тогава отключили домашния параклис и Левски преспал там. На следващия ден от Югово се запътил към Павелско.

И на още едно място косвено се споменава за свещеник Христо - в Дановото списание "Летоструй". Кореспондентът, посетил Югово, споменава за училището и двамата свещеници - баща и син.

След Освободителната война, по времето на Сенклеровия бунт в селото е изпратена руска пехотна част. Домашният параклис е отключен отново и там квартируват руски солдати.

След 1885 г. свещеник Христо продължава да служи с младия свещеник Никола Стоянов, тъй като свещеник Константин е преместен в Бачково.

Умира на 103-годишна възраст и е погребан в двора на църквата. След повече от 10 години свещеник Константин препогребва костите му в горния двор на Бачковския манастир, от дясната страна на абсидата на църквата "Св. Никола". Това става при игуменството на Паисий Пастирев. Неговият гроб е единствен там, като отгоре му е сложен ставропигиален метален кръст. Това говори, че той има заслуги към тази църква и ние, наследниците му, предполагаме, че е дарил пари за построяването и (1840 г.) или изографисването и в последствие.

През 40-те години на 20 век костите му са преместени в костницата на манастира. В горния двор има коларска работилница и гробът му пречи при маневрирането на каруците. На стара възраст свещеник Константин живее в Асеновград и няма кой да се противопостави на това.

През 90-те години на миналия век ние, наследниците му, посетихме църквата в Югово и отворихме ризницата на свещеник Христо, съхранявана дотогава в олтара на църквата. Вътре намерихме книги на гръцки (годишни минеи) и на български език, както и расото му, от което се разбира, че е бил тънък и висок (над 180 см) човек. Сред книгите му бе и учебник по църковно пеене, по византийско и европейско нотно писмо от Никола Трендафилович, издаден през 1824 г. в Цариград. Това бе още едно доказателство, че той с право е включен сред родопските интелигенти на 19 век.

А понеже в къщата му може би единственият останал в България домашен параклис, издействахме тя и молитвената стая да бъдат заснети от служители на Пловдивския институт за опазване на паметниците на културата (с цел евентуалното и реставриране в бъдеще).
 
Copyright 2003-2012 © Станимака - Духовно наследство. All Rights Reserved | Web design, hosting and support by Ивайло Мирчев